Дали е необходимо да осъждаме хората които решават да сложат край на мъките си душевни или физически и да им оставяме гробовете неопяти и роднините белязани с клеймото:"Какво направихте че това непростимо нещо се случи?". Въпроса е дали наистина е непростимо. 
Според една теория на Ницше от книгата"Изкуството да бъдеш бог"е проява на нездрав разум да прокламираме смъртта от старост като естествена, защото си тръгваме от света който се предполага че сме се наслаждавали, уморени, грозни, болни, слаби и страхливи. Според Ницше самоубийството е проява на смелост и самоуважение.
Нека разгледаме и причините които карат хората да сложат край на живота си:

Както и тялото има предел след който не може да продължи да съществува, така и душата и чувствата на хората не могат да продължат да поемат повече рани.

Естествено че ако не може да си намериш място от мъка в продължение на известен период е да си помислиш че края на живота се явява неговото решение решение. Понякога самоубийството е само един опит да извикаме:“Имам нужда от някой който да дойде и да поправи всичко, но аз знам че няма да дойде.“

Дори и да знаем че този някой няма да дойде и това да ни прави тъжни е важно да сме късметлии да не виждаме картини, които да причинят крайно психическо разстройство- съществуват сцени които е трябва да бъдат избегнати на всяка цена.

Представете си че имате красиво и умно дете или поне го смятате за такова, докато не откриете едни тайни които няма как да бъдат приети лекомислено. Въпрос на късмет е дали детето ще сервира преодолими или непреодолими шокиращи разкрития.

„Върху кокалите на старите лъвове, младите лъвове точат зъбите си“

 

Заради мен не си заслужава да умреш, вервай ми!
Сигурна съм , че има някъде свястно момиче, което те чака и е готово да изпълни всичките ти изисквания и да те направи щастлив. Аз не мога. Не мога да съм това, което хората очакват от мен да бъда.
А живътът е хубав, хубав и не си заслужава да се пропилява .
Дано съм помогнала!

Изразявам просто лично наблюдение, нищо повече.